неделя, 16 декември 2012 г.

бялото ме гледа предизвикателно, нахакано, дразни ме, погъделичква ме, поръсва сърбеж по краищата на пръстите ми, гали ме нежно и наставнически по косата и ми шепне ласкателства, изкушава ме, съблазнява ме.

иска ми теб.

иска да му призная как му споделях за теб още преди да те има. 
още когато едва подозирах, че митичното ехо из тихите тъмни улички са хиляди твои стъпки. дето си ги извървял, за да се срещнем.
още когато бегло ми се е мервало лицето ти из многобройните витрини по улиците и тогава не съм знаела наизуст чертите ти, а пак съм те разпознавала.
още когато само уютния мирис на "теб" е изстивал на някой ъгъл и аз неумишлено съм го гонела с няколко минути закъснение.
още когато сме се разминавали по светофари и концерти без да подозираме, че един ден тия случайни погледи ще са ни всичко.

иска да му разкажа за онази паралелна вселена, в която вече си тук, вече си сега и вече си реален.
но аз не мога нито звук да издам,
защото ми се струва като разхищение на прекрасното,
дето си е само наше.

побърква ме това бяло. иска и то да те попие в себе си.
затова ето му няколко парченца:

дойде със снега,
сгушил се в косата ми,
но твоят дъх е топъл -
запотява ми очите [два прозореца,
които до капчица изпиват
всяка молекула от моментите
и с широко отворени капачета - клепачета
те приветстват в моя хаос]

малко дете си, когато
по прозорците със пръстче изрисуваш
два феникса.
бяхме пепел,
а един у друг запалихме един милиард свещи,
торнадо ги разбута
и сега този пожар
ще бъде вечност.

ВЕЧНОСТ ?
в най - преходния от всички светове.
каква е тази смешна дума - "вечност"

вечност е да преоткривам всеки ден
защо именно
ти си.








Няма коментари: