НАВИК

тъмно е, но тъмно като в ненужно проточила се зима. когато небето е лятно лилаво, под купола му се случват чудеса - хората си подаряват мигове на изпепеляващи погледи и опожаряващи докосвания. но сега е тъмно и дори очите не можем да си видим, а аз не спирам да си задавам въпроса - дори и да беше възможно, щяхме ли ? пътят е НАВИК, околната гледка е досада, спомените са блокирани. просто подскоци - от тук до там, от там до тук, от никъде на никъде, от нищо на нищо, от нещо си на нещо си. еднаквост, сивота и локви. подскоци уж, а пък все нацелват локвите. краката ми подгизват от мръсотията на града, замръзват от безчувствието на зимата. и сърцето така подгизва ... от мъка. ще ми се да го изстискам с ръце, в калта на локвите да изпопада цялата, да го върна обратно и да продължа с поне 40 килограма вини по - малко. изреченията станаха все по - кратки. отговорите все по - окончателни. преценката все по - крайна. имам чувството, че се изтърках от мъка. имам чувството, че ми липсват очертания. имам чувството, че се разтварям в смразяващия въздух.

имам чувството, че ми харесва ... да ме няма.

самотата е впила отровните си ястребови нокти в душата ми. и не пуска гадината. не пуска. сред всички хора наоколо и всички неща, които се научих да премълчавам, забравих да говоря. историите си кътам като последни жълтици в пазвата, че само те ми останаха. и не искам да ви ги давам, хора. а и вие реално не ги желаете. просто ми харесва да погъделичквам с разглезващо перце егото си, че вие ме търсите и искате нещо от мен.

 

... но истината е, че всичко е временно. хората забравят. хората се заменят. спомените избледняват. времето лекува. раните зарастват. белезите постепенно спират да наболяват.

и късам страница след страница, за да стигна до новия бял лист, да въздъхна с облекчение и да го изпълня с чудеса.

но докато аз съм просто поредната неудачна чернова, която със замах откъсвате, смачквате на топка и с изящността на баскетболист от nba захвърляте в кофата ...

... моята тетрадка свърши.

да върви по дяволите новото ми старо начало. мен ме няма.

 

вървя като насън. шума ме стряска. тълпите ме плашат. чувствам се миниатюрна. по - силните емоции ме задушават. 

хубавото ме натъжава. хубавото зверски ме натъжава. хубавото ме разплаква от тъга.

мен ме няма. защо сега си тук ? та с пръчка да разравяш из пепелта останките ми.

мен ме няма. мен не ме има. мен ме имаш - не. аз самата се нямам. и ти вече не ме притежаваш, свят ! тялото е тук и функционира. по НАВИК. с досада. като стар часовник уморено тик така това повредено сърце. душата спи. не знам къде е. изгубих я от нехайност - както се изпуска ръкавица, а после я затрупва сняг. 

това не е душа. това е тъга. това е озлобеност. това е неудовлетвореност. това е липса. това е неморалност. това е патологичен проблем с употребяването на лъжи. това е плътско желание. това е НАВИК.

а редките мигове, когато стихийно душата и тялото ми се слеят, са болка и разрушение.

 

пуснете пръчката.

спрете да разравяте.

и я оставете да почива в мир.