понеделник, 30 юли 2012 г.

"малко любов"

заривам пръсти в пясъка. пак, и отново, и за пореден път, и като за последно, и, и, и ...
изплъзва ми се, мамка му. хайде стига, виж колко симпатични шепи имам, остани само още няколко секунди, колкото да запаметя тежестта ти и след това в съзнанието ми отново да мога да извиквам допира. както като останеш по - дълго в морската шир и в автобуса, по пътя към сивия град, още да усещаш как вълни се блъскат малко над талията ти и леко те повдигат на пръсти.
същото е с рамото ти, усложливо положено под главата ми. същото е с бързите бегли целувки по гърба ми, дето не съм сигурна наистина случвали ли са се, все са в едни такива мигове - на невнимание от моя страна, но колкото и почти НЕдопир да е било, изтръпването му ми разкрива малкото ти престъпление. периферното ми зрение улавя погледи. хиляди сини погледи, които ми се стоварват върху душичката ...
... като пясък ми се изплъзва всяко твое докосване.
лежиш още по халат, а аз както винаги съм се облякла за секунди и паля цигара. гледам отражението ти в изключения телевизор. просто лежиш и се усмихваш, а десния ти крак машинално си тактува нещо, сякаш по собствена инициатива, без знанието на която и да било останала част от тялото ти [другото тъне в покой]. гледам те и ти се усмихвам, нищо, че твоят поглед е вперен в тавана. и ми се плаче, и ми се гади, и ми тежи. но ти се усмихвам, защото в тази слънчева стая, на този разтегаем диван, в тази ненатрапчива тишина ... не съм всички онези неща, които иначе бивам. и които някой ден ще разпознаеш и намразиш. не знам дали лъжа толкова теб, колкото себе си, че това работи.
ние не можем да работим. няма да си позволим да работим. да работим е най - страшната и ужасяваща мисъл и за двама ни, тъй като сме свикнали нищо около нас да не работи. и е безумно да се поставим в една толкова нова ситуация. та, мамка му, ние хич не си падаме по промените ! 
познатото вАжи. нека не работим. нека се чупим. нека си крадем по някое болтче и после да се смеем на другия как никак не се справя с правилното функциониране без него. 
ние сме едно бяло пране, което е станало на розови ивици, защото по невнимание си пъхнал неподходяща дреха вътре и е оцветила всичко. ама всичковсичковсичко.

а рамото ти си няма на идея колко от виновните ми сълзи е попило.

1 коментар:

* паднал ангел * каза...

нека се излъжем за поне още ден, че можем да работим развалени...